Добре дошли в ''Андерсън'', това не е обикновенно училище. Тук учат вампири, върколаци и мутанти. Приятно прекарване във форума
 
ИндексИндекс  PortalPortal  КалендарКалендар  Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори  ТърсенеТърсене  ПотребителиПотребители  Потребителски групиПотребителски групи  Регистрирайте сеРегистрирайте се  ВходВход  

Share | 
 

 Герои на преподаватели

Go down 
АвторСъобщение
Виктория Андерсън
Директор
avatar

Брой мнения : 137
Join date : 18.08.2010
Age : 21

ПисанеЗаглавие: Герои на преподаватели   Сря Авг 18, 2010 6:07 pm

Такам ето какво драги ми бъдещи преподаватели. За вас важи почти същото нещо като за първокурсниците и преди да си направите герой задължително вижте тук.
Име: ( Препоръчително е да не е много дълго и трудно. Най - много 3 имена )
Вид (мутант,върколак ,вампир .За вампири и каква кръв пият)
Години : (човешки и вампирски/върколашки. Човешките да не са под 19)
Външен вид: минимум 2 реда.
Характер: минимум 3 реда.
История: (минимун 6 реда)
Дарба: ( Не е задължителна , но ако искате най много до 2 дарби )
Предмет по който ще преподавате:
Снимка: ( не е задължителна , но ако слагате да отговаря на описанието ви )


Последната промяна е направена от Admin на Пет Авг 20, 2010 1:40 am; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://secret-worldofvamp.omgforum.net
Ева Джонсън

avatar

Брой мнения : 15
Join date : 19.08.2010

ПисанеЗаглавие: Re: Герои на преподаватели   Пет Авг 20, 2010 12:57 am

Име: Евелин Джонсън
Вид: Вампир
Години: 20 човешки (88 вампирски)
Външен вид: Евелин е с дълга къдрава коса която се спуска по гърба и'. Нейната коса е светла, но често цвета и бе сменян на кестеняв.Очите и са златисти, защото вместо човешка пие животинска кръв. Евелин е със средна височина. Като е била човек Евелин била със сини очи и била много красива, сега като вампир е още по красива.
Характер: Когато била човек Евелин била много срамежлива и не е имала много приятели, точно поради тази причина. Сега като вампир Евелин е много общителна, няма срам от нищо и никой. Тя обича да обича. Обича хората и точно това е причината да не пие човешка кръв.
История: Евелин израстнала с любовта на родителите си и нейния брат. Когато била малка много обичала да чете книги за вампири, върколаци и за такива същества. Тя вярвала, че съществуват ( и била права). Израстнала с мисълта някой ден да стане като съществата по книгите. Един ден тя се прибирала към дома си. Била нападната от нещо или някой. Нещо я ухапало по дванта. Захапката му била като острие. Тя усетила как пожарът се разнася по цялото и тяло и незнаела как да го потуши. След 2 дни мъчителна болка тя вече се върнала в съзнание. Виждала всичко толкова по ясно, виждала и най-малката прашинка. Нейният създател (Джеймс) и обяснил всичко, обяснил и' законите и също така как трябва да се държи. Приобщил я към животинската диета и тя я харесала. Един ден видяла, че има училище за вампири, върколаци и мутанти, което търси учители и тя решила да кандидатства за учител.
Дарба: Евелин може да усеща и да контролира чувствата на хората ( вампирите, върколаците и мутантите.)
Предмет по който ще преподавате: Митология


Снимка:


Последната промяна е направена от Проф. Джонсън на Сря Сеп 01, 2010 5:03 pm; мнението е било променяно общо 2 пъти
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Хейли Андерсън
Директор
avatar

Брой мнения : 54
Join date : 19.08.2010

ПисанеЗаглавие: Re: Герои на преподаватели   Чет Авг 26, 2010 6:00 am

Одобрена!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Еванджелин Ранд

avatar

Брой мнения : 6
Join date : 26.08.2010

ПисанеЗаглавие: Re: Герои на преподаватели   Чет Авг 26, 2010 8:32 am

Име: Еванджелин Ранд
Прякори: Ева, Една, Джели, Лин, Нели, госпожица Ранд (предпочита Една (ударението е на Ето) и не харесва другите съкращения, въпреки че често я наричат с тях - свикнала е).
Раса: Вампир
Години: Изглежда на 19, всъщност е на повече от 1000.
Дарби: Никога не е можела да умре, така че когато става вампир, това също остава. Не може да бъде убита, освен ако не иска сама да умре. Пожелае ли го, мъртва е. Същевременно може да пази някой човек от смъртта, докато си пожелае.

Това съм аз. Не се смей. Знаеш, че никога не можеш да си като мен. Никога, никога, никога... Чуваш ли как тази дума продължава да отеква в ушите ти. Силно. И знаеш, че съм права. Всъщност, знаеш ли? Или искаш да ти покожа, да те науча къде се намираш, от къде трябва да гледаш към мен? Добре де, погледни. Ето ме! Не се стряскай, не съм опасна. Или поне така казвах някога преди. А дали съм опасна? Няма да те нараня, не искам. Не ме карай да го пожелая, защото тогава... Не знам дали някой някога ще може да те спаси. Искаш ли огледало? Да го сложиш ето тук, пред мен, след което да застанеш до мен. Да видим какво ще се случи. Мислиш ли, че някой ще те забележи, когато аз съм там, когато виждат мен. Да? Понякога вие, хората, сте толкова наивни. Да, това съм аз. Тази с дългата, черна коса, права и мека като кашмирената ти блуза в шкафа, която не си обличала от няколко седмици. Очите ми като нефтът, който вадят от дебрите на земята, те изучават любопитно, но и двете знаем какво търсят. Сребърната линия, отделяща зеницата от ириса, е тънка като нишката на любовта. Толкова тънка, че едва се забелязва, но всички знаем, че я има, че е там и че боли. Боли да я гледаш, да я усещаш, да знаеш. Миглите ми галят веждите и заедно в синхрон се спускат да играят. Знаят, че ще има победен, но не спират. Обичат да го правят. Мислиш, че някой може да ти каже какви са устните ми? Да, могат. Обичам да се храня. Обичам да усещам как кръвта на хората се влива в моите вени.

Може да съм дете на времето, замръзнало в него, играещо си с него, но все пак съм различна, уникална. Обичам болката. Обичам тъгата. Харесва ми да я усещам. Не, не съм мазохист. Просто тогава разбираш защо животът е толкова страхотен. Знаеш, че си страдал, че си усетил горчивия вкус. Не се смея, не плача, не тъжа. Аз съм това, което ме направиш, това, което ми позволиш да бъда. Но никога не се променям. Аз съм всичко и нищо, огън и лед. Не мога да живея със себе си, но не мога и без. Може би обичам, може би дори мога да обичам, но не знам. Само знам, че мразя и го правя добре, доста добре. Границата между моята любов и моята омраза е твърде малка, твърде нищожна.

Всичко започна тогава. В онзи ден, в онази минута, в онази секунда. Чух го. Моят и нейният писък, слети в едно. Знаех, че е тя. Не можеше да е друга. Болеше я. Заради мен. И може би точно това ми харесваше, може би точно заради това сега болката е Бог за мен. Беше невероятно. Чувството. Да излезеш от там след девет месеца невероятни мъчения. Не съм била бебе – винаги съм мислела рационално. Просто физически не съм била достатъчно голяма. Но пораснах. Виждаш, нали? Ето ме пред теб. Писъците продължиха. Но вече не бяха моите. Проклинаха. Трябваше ми малко време, за да осъзная, че плод на тези „красиви” думи бях аз. Те не ме обичаха. Разбирах го още тогава. Знаех го. Но не исках да го променя. Аз също. Ненавиждах ги. Мразех ги. Те бяха всичко, което влизаше в кошмарите ми; те бяха всичките ми страхове. Те бяха родителите ми. Хората, които ме бяха заченали. Не се ли предполагаше, че трябва да ги обожавам, обожествявам и т.н? Не. Или поне не и аз. Захвърлиха ме. Просто така. Оставиха ме на брега на една река. Не знам защо просто не пуснаха вътре. Нямаше да умра, но поне те така щяха да си мислят. Не беше ли по-хубаво да живеят с мисълта за смъртта на дъщеря им? Явно не. Или поне не така се случи. Поне, поне, поне... Намериха ме. Но щях да се оправя и без това. Не прекарвах повече от седмица при всяко семейство. Бързо намирах хора, които да желаят да се оттърват от мен. Но не успяваха. Никой. Не веднъж бяха прерязвали гърлото ми, не веднъж ме давеха. Но никога не умрях. Изгаряха ме на клада, решаваха, че съм магьосница. Отново не помогна. Нямаше начин да ме махнат. Аз щях да бъда тук, да им напомням за всяко тяхно действие, да вгорчавам живота им. На всички! Това беше моята цел и я изпълнявах сравнително добре, дори перфектно. На петнадесет разбрах какво съм. Дъщеря на времето. Просто изсумтях. Те за луда ли ме взимаха? Сигурно точно така е било – да се те убивали около десет пъти и ти все да оцеляваш. Не е нормално. Но пък кой ме е взимал за нормална. Никога съм нямала пари. Не си мислете, че са ми трябвали. Хранех се с кръв, дрехите сама си ги шиех. Всичко беше страхотно. Наранявах и се радвах. Не, не се засмях. Нито веднъж. Нито веднъж истински смях не се откъсна от сърцето ми. Всеки път едно и също – ехиден, злокобен смях. Но все пак се оказа, че бяха прави. Да, бях вампир. Станах, когато бях на 19. Но дори и преди това трудно можеха да ме наранят. Тоест дори не можеха. Никога не успяха да ме убият, колкото и да искаха. Не се смей. Това съм аз.


Последната промяна е направена от Еванджелин Ранд на Чет Авг 26, 2010 9:04 am; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Хейли Андерсън
Директор
avatar

Брой мнения : 54
Join date : 19.08.2010

ПисанеЗаглавие: Re: Герои на преподаватели   Чет Авг 26, 2010 8:43 am

Одобрена си !
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Ники Андерсън

avatar

Брой мнения : 4
Join date : 08.09.2010
Age : 21
Местожителство : At one happy place

ПисанеЗаглавие: Re: Герои на преподаватели   Сря Сеп 08, 2010 4:53 am

Име: Никасандра Василиева
Прякор: Ники, Ви, Кас, Сандра, Дри, Анди, Ики, Вася, Васи, Сили, Лив и всякакви други...
Години: човешки 21/ вампирски 1210
Вид: вампир
Начин на хранене: човешка кръв
Външен вид: Като вампир се очаква да изглеждам добре, нали? Е, такава и съм аз. Имам червеникаво-кафеникава дълга права коса, която стига до средатат на гърба ми. Мека е и на определена светлина тук-таме се виждат червени или дори черни кичури. Очите ми са нещо уникално. Попринцип са червени като при всички вампири, но понякога в тях се появява лилав нюанс. Шантаво, нали? Миглите ми са дълги и черни, допълващи се от тъмни, перфектно изписани вежди. Имам сладко чипо носле и плътни червени устни, които всеки иска да докосне, но до сега щастливците са били много малко. Имам малко по-тъмна кожа от обикновеното бяло, но това е може би защото преди да ме превърнат бях Височината винаги ми е била проблем, защото съм едва 1.80, а всички около мен са били по-високи. Тежа 60 килограма и никога не съм се притеснявала за теглото си. Ако другите не ме харесват, проблема си е техен. Най-важното е аз да се харесвам.
Характер: Имам много особен характер. Попринцип винаги съм едно добро и миловидно дете, което не може да причини нищо лошо на другите. На лицето ми винаги има усмивка, а от мен струят на огромни вълни щастие, но това не винаги е тоака. За мен това е просто маска, която скрива истинските ми емоции-болка, разочарованите, безпомощност. Преди години преживях огромна болка, която остави траен белег върху мен. А това, че почти нямам приятели много допринася за това. Аз съм едно самотно момиче, което точно като малките деца, в някой моменти има нужда някой да го прегърне и да му каже, че всичко ще бъде наред. Тази маска, която нося, ме изморява и понякога ми се иска просто да я махна от лицето си, но няма как да го напрвя, защото ако покажа на света болката си, той ще ми обърне гръб. Точно за това, тази усмивка, която стои на лицето ми, е просто прикритие.
История: Родена съм преди много много време на 6ти декември в северните части на Русия в малко градче на име Воронеж(на руски звучи меко). По мое време там бе доста спокойно. Имаше около стотина жители и всички се познаваха, помагаха си и бяха като едно голямо семейство. Живеехме на високо в планините на една хубава поляна, а около нас имаше големи и величествени гори с всевъзможни видове дървета. Къщичките бяха малки, всички идеално варосани, имаха хубави зелени градинки и множество животни. Животът наистина си течеше прекрасно. За мен се грижеше майка ми, а за баща ми не знаех нищо. Бях единствено дете, но това не ми пречеше. Играех с другите деца, помагах на големите с работата и учех едновременно. Когато станах на двадесет и една обаче стана нещо неочаквано. Един ден както си седяхме до едно дърво с приятелките ми и си говорехме, се чу писък. Бе последван от още един и още и още. Тогава забелязахме група от хора, много красиви на вид, да убиват всички малко по малко. Но те сякаш не ги обиваха точно. Забелязах как ги захапваха за врата и после следваше писъка. Всички бягаха и се криеха където могат. Аз не останах по-назад. Скрих се между няколко каруци, където никой не можеше да ме види, но явно тове не бе нужно. Чувах писъците и всеки един от тях ме караше да изтръпна. От очите ми капеха сълзи на отчаяние. Близките ми бяха избити и най-вероятно и мен ме очакваше същата съдба. Не след дълго всичко утихна и точно когато си помислих, че ми се е разминало, някой разкри скривалището ми, като разбута огромните каруци с такава лекота, сякаш бяха торби с перушина. Някаква жена ме погледна с червените си очи и ме дръпна нагоре. Учудих се, че не ме уби още от началото. Огледах се. Пред мен стоеше друга група от такива красиви същества. Всички те ме гледаха състрадателно. Но какво ставаше тук? Те изглеждаха страшни, но сякаш това не бяха същите, които до преди малко изтрепваха. Тогава напред излезе един мъж. Всеки от другите беше красив, но този пред мен бе направо божесттвен. Името му бе Виктор. Имаше тъмна кафява коса, стигаща почти до врата му, която бе разрошена и права. Тук таме става по-тъмна. Лицето му бе доста хубаво.А усмивката, ахх. Тя направо ме зашеметяваше. Плътните му устниме подмамваха да ги докосна. И за черешка на тортата имаше страхотно изваяно тяло и хубави мускули. В очите му се четеше състрадание. За бога, какво ставаше тук?! Красавецът се приближи до мен и се наведе към врата ми със светкавична бързина. Следващото което усетих бе зъбите му и болката. След промяната останах при спасителите ми или поне ги мислех за такива. Години живеех в заблуда, че те са били тези, които са спрели другите, но много грешах. Един ден научих, че самите те са били убииците, а мен са ме запазили по заповед на водача им. Имал някакви планове. Е, бях на път да ги усоетя. Колкото и да бях привързана към Виктор, щях да му го върна. Малко по малко тайно започнах да избивам всички от групата, която преди наричах семейство. Скоро бе останал само красавецът, но той бе безследно изчезнал. Така и не успях да го убия, но жаждата за отмъщение кипеше във вените ми. Животът ми след това продължи по-добре. Намерих истински приятели, пристрастих се към фотографията и скоро всичко бе хубаво...но до кога?
Дарба: Игра със спомените. Винаги съм обичала тази дарба. Тя ми позволява доста неща. Освен, че мога да променям спомените на всеки, мога да намеря най-лошите спомени или ужаси на всеки и да го отакувам умствено така, че да той да се върне назад и да бъде измъчван или дори да умре.

Предмет по който ще преподавате: Бойни изкуства
Снимка: [img/]
[b]
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Хейли Андерсън
Директор
avatar

Брой мнения : 54
Join date : 19.08.2010

ПисанеЗаглавие: Re: Герои на преподаватели   Сря Сеп 08, 2010 5:04 am

Одобрена ! Прекрасен герой
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Герои на преподаватели   

Върнете се в началото Go down
 
Герои на преподаватели
Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Andersun Academy :: Начало :: Герои-
Идете на: